У нас тези стаи са създадени по подобие на „Сините стаи“ в Полша.
В Пловдив също има „Синя стая“, която тези дни навърши пет години. Тя е петата поред в България. В нея с децата работят педагози, социални работници и психолози и така подпомагат органите на реда – съд, прокуратура и полиция. Стаята се намира в Центъра за обществена подкрепа (ЦОП) към Комплекса за социални услуги на деца и семейства (КСУДС) на ул. „Неофит Бозвели №38. Като цветова гама обаче, тя изобщо не е синя, а розова и всъщност се състои от две стаи – тази, в която се извършват разпитите на децата и друга – зад непроницаемо огледално стъкло. Там се намира техниката, с която се извършва запис на разговора с детето и хората, които водят разследването.
Социалният педагог Златка Чанева е ръководител на ЦОП.
Тя е в екипа от специалисти на „Синята стая“ от самото ú създаване преди пет години. Мястото ú при разпит на деца е зад стъклото, където обикновено стоят съдия, прокурор, разследващ полицай и всички останали участници, които трябва да присъстват на разпит, в зависимост от това на каква фаза е производството – досъдебна или съдебна.
„Моята роля е да подкрепям колегата, който е в тази половина, в която се намира с детето и да поддържам спокойствието сред разпитващите“, пояснява Златка и споделя, че в повечето случаи никак не ú е лесно. Въпреки че не е при детето, тя участва пряко в разпита, тъй като през специална слушалка, трябва да предава въпросите на разследващите на човека, който работи директно с малкия разпитван.
„Децата разказват по различен начин от възрастните. Ние можем да разкажем някаква случка последователно, да се ориентираме във времето и пространството и да отговаряме само на въпросите, които интересуват разследващите. Докато децата рядко структурират плавно разказа си – от първия до последния момент. За разследващите са важни детайлите, времето и мястото, където се е случило нещо. Но често, когато те задават въпроси, децата си представят нещо друго. Например в едно училище е правено изследване и възрастен анкетьор питал детето-първолаче: „Кой ти е любимият предмет в училище?“ А детето казало: „Чинът“, обяснява Чанева.
По думите ú при работа с децата се изисква повече търпение, за да бъдат изслушани и да не бъдат излишно стресирани. Затова тя и колегите ú първо оставят детето да разкаже каквото си спомня и да продължат с уточняващите въпроси на разследващите.
Още по-трудна е работата на педагога Лазар Атмаджов.
Той е социалният работник, който пряко разпитва детето. Особено ако трябва да направи преход от разговора с детето за любимите му занимания и интереси, към същината на това, което предстои. Твърди, че не всички деца го харесват, в резултат на което не се отпускат. Трудно му е и когато детето се е отпуснало да говори, а се налага да го прекъсне и да го върне към предишно събитие. Често се налага да перифразира въпросите на детския език и да ползва думичките, които малчуганът използва, за да определи случилото му се. Налага му се да се договаря с детето, да го запаси сравнително спокойно.
„Има ситуации, в които децата се разплакват от непоносимост към това, за което говорят и са преживели. За мен това е доста труден момент, защото също ми става много тъжно. Тук е моята роля – да овладея това нещо, давайки почивка, пиейки вода, разсейвайки се с други теми и разговори, но с уговорката, че ще продължим“, разказва Лазар.
Обикновено той поддържа дистанция между себе си и децата, но понякога му е трудно да се овладея. „В такава ситуация пускам някакви глупави шеги, с които малко да разчупим обстановката или окуражавам детето, за да се успокои. Но с колегите не подминаваме момента на страдание, обръщаме внимание на това. Казваме, че да, станало му е тежко, но в крайна сметка ситуацията е била такава и има възможност да разкаже за това“, признава педагогът.
И Златка, и Лазар твърдят, че от страна на разследващите има чувствителност и разбиране в много голяма част от случаите към децата. Защото няма как да накараш едно дете да каже бързо и точно нещата, които искаме да чуем или пък може да стане, но ще го стресираме твърде много. А една от основните цели на „Синята стая“, е именно да спести допълнителния стрес на това дете, което така или иначе е преживяло нещо ужасно.
За пет години през пловдивската „Синя стая“ са минали 112 деца.
Най-малкото е било на 4 години и половина – жертва на физическо насилие, а най-голямото – на 17 и половина. Към институцията ги насочват от съда, прокуратурата, полицията, но се случва да бъдат доведени и от родители, особено при дело за развод, когато се налага съдията да вземе решение на кого да се присъдят родителските права.
Според социалните работници често се случва дете, жертва на насилие, да защитава насилника си. Особено ако е от семейството или пък е било заплашено. Тогава се получава голямо объркване в показанията на детето. То започва да използва думи, които не са характерни за детския речник и разпитващите разбират, че малчуганът има вътрешен конфликт и се притеснява да не предаде родителите си.
Случва се също в семейството насилието да е нещо нормално.
Дори сексуалното. „Имахме момиче на 13 години от ромски произход, което в продължение на няколко години беше изнасилвано от брат му. Разговаряхме с майката, а детето продължи да ползва услугите на психолог. Остана ни усещането, че майката не смята, че това е нещо свръхстранно“, обяснява Златка Чанева.
Според нея често в „Синята стая“ идват деца от други етноси или малцинства, но се налага да бъдат отчетени техните културни различия, вярвания и възпитание. „Защото ако сложиш една рамка, тази рамка я определяме ние. Ако съдим по начина, по който ние живеем, трябва 90% от децата да ги изведем от семействата им и да ги настаним другаде. Няма как на едно семейство, което живее в колиба от найлон, има три-четири деца, няма течаща вода, тоалетна и ток, да им налагаш някакви критерии, колко е важно образованието. Когато нямаш покрив на главата и какво да ядеш, нали се сещате къде отива образованието?“, размишлява Златка. А Лазар я допълва, че тези деца ги учат на друг тип визия за живота.
Напоследък имало случаи и на деца, пострадали от насилие чрез интернет.
„Имахме случай на момиче от чудесно семейство, самата тя в свободното спортуваше, но просто беше наивно дете, подлъгано в интернет и я бяха накарали да се съблича по бельо. Мисля дори, че тя спести цялата истина, имаше и голи нейни снимки“, разказва Чанева, а колегата ú допълва, че това е доста изкривен начин за едно дете, да се покаже и заслужи внимание. „Тук е ролята на родителя да предпази детето“, посочва Лазар Атмаджов.
И той, и Златка твърдят, че получават много от работата си
в „Синята стая“. Тя научила нови неща, които ежедневно използва в работата си, а той получил възможност да пътува повече и да се среща с колеги от страната, с които да обменя опит. „Работим нещо иновативно, което променя системата и я задвижва към по-добро“, споделят и двамата. И твърдят, че работата им ги прави по-толератни към хората и им помага в отношенията в семейството.
Благодарни са също, че в Пловдив, още с откриването на Синя стая, не се е наложило да бъдат убеждавани прокурорите и полицаите, че има нужда от такава институция. „Хората са спокойни, че идват на едно правилно място“, подчертават социалните работници.