Инна Бранева е психолог, психотерапевт, обучител и супервайзор. Поводът за настоящия разговор е отбелязването на 10 години съвместна работа и супервизиране на екипи от КСУДС Пловдив. Интервюто води Екатерина Костова.
– Как едно дългогодишно работно партньорство се превръща в повод за празник? Какви са Вашите спомени от първите срещи преди 10 години?
– Запознах се с някои от колегите от екипа на КСУДС при тяхната покана да направя обучение за водещи на курс за кандидат-осиновители. От 2003 г. водя обучения и супервизии на колеги в социалната и образователната сфери, на различни екипи в цяла България. Срещам различни хора, и повечето от тях са професионалисти с мисия – запалени и вдъхновени, независимо от трудните и неуважителни условия на работа. При първата ми среща с екипа на КСУДС бях впечатлена от любопитството, автентичността и мотивираността на участниците в обучението. Бях поканена в Комплекса да работя като супервизор и подкрепящ на различни екипи. Оттогава, в тези вече 10 години съвместна работа, винаги чувствам удовлетворение и съм заредена от тяхната всеотдайност.
– Какво означава супервизия и защо провеждането на супервизии на специалистите от социалните услуги е толкова важно?
– Супервизия означава „поглед отвън“. Супервизията няма оценъчен характер, тя не е „поглед отгоре“, мониторинг. Основна цел в процеса е да събере в една обща картина, и да структурира събитията от отделните ситуации и сесии в дейностите по предоставяне на социални услуги. За професионалистите работата е съставена от много индивидуални консултации, сесии с едно дете или група в продължение на години; или ежедневна работа на много хора с деца и тийнейджъри в ЦНСТ. Работещите в социалната услуга имат нужда от този „поглед отвън“, чрез който да сглобят всички много части извършвани от отделните членове на екипа, и да видят цялото. Цялото, глобалната картина е както случващото се в самите сесии/ежедневие, така и историята на детето и семейството, и контекстът на реалността, в която живеят. Супервизията помага да се отчете напредъкът или регресът на детето /дори и да е минимално движението/, и да се опитаме да разберем поради какви причини – обективни, субективни – процесът върви в такава посока. Когато липсва движение в случая, или изглежда, че са изчерпани наличните подходи, през „погледа отвън“ бихме могли да открием или изобретим друг подход, нов инструмент; или да приемем реалността, когато това не е възможно.
Втората основна посока в процеса на супервизия е работа с екипа. Истинският инструмент за работа с хора на специалиста е личността на самият специалист. Професионалната компетентност е съчетанието между знания, умения и личностови качества. И когато липсва имено грижата за личността на специалиста – стресът, напрежението, липсата на достойно възнаграждение – са причини за влизане в Бърнаут, за загуба на ценни и опитни професионалисти от полето на социалната работа. Особено когато се работи с потребители, при които в реалността е трудно, и понякога невъзможно да се случи явна промяна (например семейства на деца с увреждания; самите деца с увреждания; хора, които са в тежки социални и здравословни ситуации и обективно нямат ресурси) дългогодишният процес на необходимата психосоциална подкрепа понякога е изключително изтощаващ психически за самите специалисти. Фокусът на супервизията е регулярна и дългосрочна подкрепа на социалните работници, психолозите, логопедите, ръководителите, целия екип. В нашата работа е важно да подкрепим специалистите от социалните услуги да не потънат в „Блатото на отчаянието“ /както в „Приказка безкрай“/, и да намират надежда, смисъл в срещите с отчаяни, покрусени, отхвърлящи и изискващи хора. Безнадеждността води до загуба на смисъл, понякога дори до физическо заболяване; и се предава на клиентите, за които понякога срещата с този специалист може да е последна възможност. Особено при децата и тийнейджърите, срещата им с някой, който вярва в тях – може да е решаваща за тяхната съдба като възрастни хора и достойни граждани. Това, което за мен е много важно (като човек, който години наред работи в тази сфера) е, че ако няма грижа за специалистите, понякога изключително опитни, компетентни, работещи със сърце професионалисти – чувстват, че няма какво повече да дадат, и напускат сферата. Така се губи възможността да се срещнат опитът и нуждата.
– Това ли е причината супервизията да бъде включена в нормативните документи като един от стандартите за качество?
– От една страна се наблюдава следният феномен – когато един от членовете на екипа е в състояние на Бърнаут, той несъзнавано търси подкрепа в колегите, но подкрепата се случва чрез предаване на Бърнаута и на други членове на екипа. В такива случаи работата с потребителите вече не може да се случва пълноценно. Работата с документи замества работата с хора, а социалният работник се превръща в „бездушен“ администратор. И по-тъжното е, че това отчаяние и апатия заразяват и клиентите, които губят вяра и мотивация, че нещо в живота им би могло да се промени положително. Ролята на супервизора е да види кои специалисти са твърде много под влияние на стреса или личния пренос към работата и клиентите. Да ги подкрепи да осъзнаят и дефинират своите емоционално-психични процеси и вътрешни конфликти, и да ги разрешат. Или, ако някой член на екипа си даде сметка, че това вече не е неговото място – супервизията би могла да го подпомогне по-спокойно и по-навреме напусне работата, която не носи удовлетворение. Втората важна причина супервизията да бъде стандарт за качество, е свързана с прилагането на правилните стандарти и добри практики. Често, когато мине половин до една година от едно обучение в сферата, специалистите „персонализират“ представените техники и методи за работа. Т.е. с течение на времето се изгубват важни аспекти от предоставената информация, моделите биват интерпретирани. Понякога след 5 години дадена техника е тотално обезсмислена. Супервизията дава възможност на специалиста за едно непрекъснато обновяване на знанията, уменията и професионалните компетенции, и развиване на необходимите личностови качества. Понякога се случва в някои социални услуги да се установят недобри практики, дори застрашаващи клиентите. Супервизията е гаранция, че такива практики биха били забелязани навреме, и прекратени или променени.
– В разговорът до тук Вие разказахте за ролята на супервизора в процеса на супервизия. Бих искала да попитам каква е ролята на участниците в супервизията, защото те не са просто пасивни слушатели?
– Най-важното е, че без участниците в супервизията – няма супервизия. Ако хората, специалистите не участват активно, ако няма добър диалог между супервизора и екипа – супервизията не може да бъде от полза нито за екипа, нито за клиентите. Затова за мен като супервизор удовлетворението, което преживявам от срещата с екипи и отделните специалисти, е ключово като смисъл. Има ситуации, в които отказвам да продължа работа, ако усещам, че срещите се случват формално. Обикновено по време на супервизия социалните работници и другите специалисти разказват за своята работа. В процеса на своя разказ самите специалисти екипно успяват да сглобят обективната картина за конкретния случай. Това им помага да си направят нови изводи и да видят цялата ситуация по нов начин, от друг ъгъл, да потърсят да формулират нови хипотези и стратегия. Супервизорът има възможност да пренася добър опит от една институция в друга, и да подкрепя екипите да адаптират чуждия полезен опит към своята дейност. За този „брейнсторминг“ най-важното условие е доброто взаимодействие и доверие между супервизора и специалистите.
Супервизията би могла да се нарече „настройка на инструментите“. Отново е важно да акцентираме, че основния инструмент в социалната работа е личността на самия професионалист. И тъй като специалистите в социалните услуги са изключително всеотдайни, те много често забравят да се погрижат за себе си дори в необходимия минимум. В някакъв момент е възможно да се усещат опустошени, сякаш забравили всичко, което знаят. Една от целите на супервизията е да напомни на професионалистите колко важно е да се грижат за себе си, да ги подкрепи в преминаването през трудните ситуации, така че отново да се настроят и да звучат мелодично – както поотделно, така и като екип.
– След като представихте ползите от супервизията за екипите и за специалистите, бихте ли разказали и за ползите за потребителите на социалните услуги ?
– Ще отбележа някои от тях. Първо, когато се работи дълго време с потребители при които като че ли няма напредък, супервизията подпомага да се отчете дори минималната промяна, което да доведе до обновяване на подхода и до следващата крачка в промяната. Второ, което за мен е много важно, е че когато се работи с деца, чийто родители са безкрайно изтощени психически, физически, финансово – те често пъти нямат сили, нямат разбиране какво се случва с детето; понякога самите родители имат свои трудности, заради което детето е в социална услуга; има риск от конфликт на психично ниво между специалистите и семейството на детето. Социалните работници от гледна точка на разбиращи и знаещи, понякога имат свръхочаквания към родителите, които от своя страна имат по-малък капацитет – дали в момента или по принцип. В подобни случаи супервизията помага напрежението да бъде вентилирано, и да бъдат хуманизирани отношенията между специалисти и семейство – което ги превръща в партньори. Анализът на случаите, и личностовите специфики на клиентите помага на екипите да преценят накъде да насочат своите усилия по начин, който да стимулира като децата, така и родителите. Без да оказват излишен натиск, ситуацията да се напрегне и да доведе до регрес. През супервизията можем да видим какви са границите на клиента и да имаме подкрепяща рехабилитационна функция, да не изискваме невъзможен прогрес – това успокоява работата и дава възможност на клиента да се почувства приет, а неговите нужди и силни страни – разпознати.
– В края на този разговор, след като бяха казани много и важни неща – 10 години ежемесечни супервизии, ползи за екипа, ползи за потребителите, грижа за специалистите – ми се иска да задам последния си въпрос: Какво ще работим в следващите 10 години?
– Когато се работи дългосрочно с един екип, както казах по-рано, ние „настройваме“ нашите инструменти. Тези инструменти са част от личността на всеки от екипа и често се случва една вътрешна промяна, едно разширяване на самата личност. При толкова дълъг опит, толкова много срещи, след 10 години всичко се случва с все по-голяма лекота и все по-приятно. Независимо от трудностите в социалната работа, виждам, че има надежда, има взаимна подкрепа, има екип, има и индивидуалност. Животът е изключително динамичен, това което си представям, че ще се случва през следващите 10 години е като картина – един голям платноход, който пътува през моретата и не знае какви острови ще открие, но има хоризонт. Ясно е, че всяко пътуване има бряг, и от всеки бряг започва ново пътуване. Чувството е за нещо ново, творческо, спонтанно. Но има и повторяемост в грижата от хората за хората, защото корабът си има и ежедневие – опъване на платна, почистване на палубите, ловене на риба. Това е едно голямо пътешествие и аз нямам никаква представа какво ще се случи. В следващите 10 години ние сме откриватели – всички заедно.
