Роберта е бебе, когато се разделя със своята майка и по решение на органите за закрила на детето е настанена в институция за обществена грижа. Когато е на 5 години, тя попада в приемното семейство на Мария и Николай Иванчеви. Днес е на 18!
За тези почти 14 години г-жа Иванчева казва „Помогнахме на едно дете да израсне в семейство и да осъзнае семейните ценности. Надявам се, че това я е направило по-добър човек“.
Срещам се с Роберта в същия двор, в който тя рисува своите детски рисунки през 2009 г., когато става герой от филма „Отвори сърцето си, приеми дете“. Днес мечтае да стане илюстратор.
– Представи се. Коя е Роберта?
– Аз съм Роберта Чавдарова. На 18 години съм – звучи малко страшно. За сега не знам коя съм, но нямам търпение да открия.
– Разкажи ни за живота в приемното семейство на Мими и Николай.
– Нормално семейство. Имаме си добрите и лошите моменти. Спорим, обаче в същото време много се обичаме. И тримата сме с много твърди характери, много спорим, ама то е от любов и от инат, и от грижа.
– Разкажи някоя случка, някой много ярък спомен.
– Аз съм правила много бели. Аз не знам тези хора как ме издържаха. Помня, че като малка, поради някаква причина все правех обратното на това, което ми кажеха; много се дразнех някой да дойде и да ми каже: прави това. Например, когато ми казваха, че трябва да си изям яденето, аз реагирах с „няма пък“ и ходех тайно да си изхвърлям храната зад едно легло. Това го правих няколко пъти, докато започва да мирише лошо в стаята. Мими и Ники откриха от къде идва миризмата и аз загазих, наказаха ме. Въпреки това не ме накараха да го изчистя, те го почистиха. За всички това остана спомен и винаги се хващаме за главите, когато се сетим. Мен ме кара да се усмихна, че съм правила толкова бели, а те са ме обичали и са ми прощавали.
– Поддържаш ли връзка с твоите братя и сестри?
– Да, не с всички, и не мога да каже, че често общувам с повечето от тях; обаче гледаме да си поддържаме контакт и поне един път в месеца да се чуем. Ние сме 8-9 деца. С Дженифър, с Джанет, с Лоли по-често се виждаме. Те са като друго мое семейство. Те са много по-млади от Мими и Ники и по-друг начин разсъждават и винаги се радвам като ги видя.
– Разкажи повече за твоите планове.
– Смятам да уча в Ирландия, анимация, защото ми харесва да рисувам. Когато учих компютърна графика, от всички програми ми хареса „Фотошоп“ и „Аниматор“, много ми беше трудно и все още ми е трудно, обаче много искам да уча анимация. Реших да пробвам. За сега нямам работа, но може би ще започна нещо да работя докато уча.
– Законът казва, че едно дете, което е живяло в приемно семейство, когато стане на 18 години продължава по своя път и вече приемните родители нямат ангажимент към него. Ти усещаш ли, че подкрепата от Мими и Ники продължава?
– Те няма да ме оставят. Каквото и да правя те ще са там и ще ми помагат. Усещам, че няма да ме оставят да си счупя главата. Не мога да кажа защо мисля така, просто знам.
– Какво е твоето послание към други деца, които имат такава сложна, интересна семейна история?
– Да бъдат силни, да не губят надежда и да вярват в себе си. Това че имат затруднения в момента не ги кара да са по-малко хора от останалите. Трябва да са силни, да стиснат зъби и да продължават напред. Да се борят.
Интервю: Екатерина Костова
