Мария и Николай са приемни родители от 2008 г. От тогава в тяхното семейство е настанена Роберта.
Срещаме се в месеца на Центъра за обществена подкрепа и си говорим за предизвикателствата на приемната грижа.
Има и още един повод – Роберта е на 18 г. и през 2022 завършва училище, тя вече не е под мярка на закрила и не е настанена в приемно семейство.
– Как решихте да станете приемно семейство в онова време, когато приемната грижа беше нещо съвсем ново?
Мария: Бях повлияна от онзи филм за децата в Могилино. Гледах само началото и реших, че ще помогна на някое детенце. Решихме го. Обадихме се в дома в Зелениково и те ни насочиха към Комплекса за социални услуги, защото трябва да спазим законовата процедура. Филма го гледахме през месец февруари и веднага искахме да вземем дете. Докато минем процедурата, взехме Роберта през ноември.
– Помните ли как дойде Роберта във Вашия дом?
Мария: Тя беше много мъничка и сладка, като принцеса. В същото време беше научена всичко да си подрежда като войник – дрехите сгъва, леглото си оправя. Сега, ако видите, не е така – тийнейджърска стая. Беше изплашена, първите няколко седмици си говорихме само с „да“ и „не“. Постепенно свикна.
https://www.youtube.com/watch?v=RQobp-gI8JI
– Вие сте изминали заедно един почти 14-годишен път. Каква е вашата равносметка?
Мария: Помогнахме на едно дете да израсне в семейство и да осъзнае семейните ценности, как в семейството се грижим помежду си, как семейството се грижи за децата. Надявам се, че това я е направило по-добър човек.
Николай: Детето трябва да чувства грижата. В началото беше много трудно, но мисля че ние постигнахме много. Сега, на 18 години, когато Бети се разболя от гнойна ангина, аз ходих с нея в болниците, и видях как тя разчита на нас да се погрижим за нея. За постигането на това доверие сме работили много.
– Разкажете ни случки, спомени.
Мария: Няма да забравя, когато беше във втори клас, веднъж отиваме да я вземем от училище и докато си говорим с класната ú до оградата, Бети изчезна. Тук Бети, там Бети, няма я. Час и половина обърнахме селото да я търсим, включи се учителката, приятели. Изпаднахме в паника, търсихме я по автобусите, отидохме до Пловдив. Оказа, че тя с нейна приятелка тръгнали да се прибират пеша. Слава Богу, обадиха се, че са я намерили. От Бети можеш да очакваш всичко.
Николай: Нещата се промениха вече, тя порасна.
– Кой ви е най-смешния спомен?
Николай (през смях): „Татко е силен като маймуна“ – така беше казала при едно интервю за вестник Марица – предишния ден бяхме ходили на кино и бяхме гледали филм за Кинг Конг.
– Според нормативната уредба, от 30.06.2022 г. Роберта вече не е приемно дете във вашето семейство. Какви са плановете занапред?
Мария: На нея ú предстои следване, иска да учи анимация в Ирландия и да поеме пътя си в живота, жива и здрава да е. Много обича да рисува, вече три години ходи на уроци по рисуване, много ú се отдава.
Николай: Истината е, че всичко, с което се захване ú се отдава – тенис, плуване, ски, рисуване.
Мария: Нашите планове са да я подкрепяме докато можем.
Николай: Ще чакаме внуци от нея. Тя още от сега ни е уговорила, че ще се грижим за внуци.
Мария: Ние няма да продължим да бъдем приемно семейство. Вече имаме две внучета, очакваме евентуално и още. Грижите ни ще са насочени към тях.
– Казваме много често, че приемните семейства са партньори на институциите в грижите за децата, в спазването на техните права. От друга страна, институциите имат ангажимента да подкрепят приемните семейства в ежедневните грижи. Какъв е вашият опит от взаимодействието с различните институции?
Мария: Винаги сме знаели, че ако има някакъв проблем, има на кого да се обадим за подкрепа, това е много важно. Рядко ни се е налагало да я ползваме, но когато ни се е налагало винаги е имало съдействие от страна на ОЗД Родопи и от страна на КСУДС.
– Г-жа Иванчева, Вие сте член на комисията по приемна грижа, имате и впечатления от тази гледна точка. Имате ли някакви предложения какво може да се направи, за да бъде по-добра приемната грижа в България? Има ли нужда от промени?
Мария: Моето впечатление е, че имаше отлив от желаещи за приемна грижа от момента, в който приемните родители бяха преназначени от трудови на граждански договори, без осигуровки, без отпуски. Според мен това беше грешка. Хората бяха по-заинтересовани и по-сигурни, когато биваха назначавани на трудови договори. От друга страна, мисля, че в медиите много се говори колко се печели от приемната грижа и как приемните семейства са печалбари, и затова искат да вземат дете.
– Печели ли се от приемната грижа?
Мария: Не. Ние никога не сме се интересували от финансовата гледна точка. Първите осем години бяхме доброволно приемно семейство. Когато Бети стана в 7-ми клас, много нараснаха разходите, вече бяхме останали единственото доброволно приемно семейство в областта, решихме да станем професионално приемно семейство. Така или иначе медийното отразяване на приемната грижа, според мен е изкривено и затова няма достатъчно желаещи да бъдат приемни родители. Медиите показват лошите неща, не показват колко приемните родители помагат на децата. Според мен, за едно дете, изоставено от родителите си, най-добрата алтернатива е приемното семейство, по-добро от какъвто и да е дом. Мисля, че обществото трябва да е по-позитивно настроено към приемните родители, и тогава би имало повече приемни семейства.
– Какво е вашето послание към Роберта, към останалите деца в приемни семейства, към социалните работници?
Николай: Трябва да се популяризира приемната грижа повече, и то в положителна светлина, а не само когато се случи някакъв инцидент. Хората остават с впечатление, че приемната грижа е нещо лошо.
Мария: Най-важно е детето да е в центъра, да се гледа интереса на детето и да се гледа неговото емоционално и здравословно състояние. Детето е най-важно, всичко друго се върти около детето и е подчинено на детето. Приемния родител постоянно работи за да, да го научи, да го възпита. Детето, обаче, само трябва да пожелае и да постигне своето развитие. И мисля че ако е така, всичко би вървяло по-добре. Всяко дете идва със своите характеристики и ти не можеш да го промениш, трябва да го приемаш такова каквото е.
Татяна Каназирска, ръководител „Приемна грижа, осиновяване и групови дейности“ в Център за обществена подкрепа към КСУДС Пловдив
„Когато се прави промотиране на приемната грижа, акцентът трябва да е поставен върху грижите за детето, но не само хубавите неща. Семейство Иванчеви са преминали през страшно много трудности в грижата за Роберта – първите дни и месеци докато се адаптира; здравословни проблеми е имало; трудности със взаимоотношенията с биологичното ú семейство; детските пакости; провокациите на порастването. Спомням си, че тя беше изрязала мрежата на вратата, за да могат лесно да се подават неща навън. При кампаниите за популяризиране на приемната грижа и набирането на приемни родители, фокусът трябва да е върху ползата за децата да растат в приемни семейства и колко голямо предизвикателство е това. Семействата трябва да са готови да го правят от сърце. Важното е да отвориш сърцето си и да приемеш детето, такова каквото е. Едва тогава идва ред да се говори за финансовата страна.“
Интервю: Екатерина Костова
