– Представете се.
Мина: Казвам се Мина Христова и съм майка на Александър – едно прекрасно дете.
Алекс: Аз съм Александър Христов.
– Вие как станахте семейство?
Мина: Доста трудно. Аз имах много опити инвитро. След последното инвитро вече беше ясно, че няма да мога да родя дете. Оказа се, че може да стана майка по друг начин. И доказателството е до мен. Със съпруга ми започвахме да работим за осиновяване – подготвихме всички необходими документи, записахме се и започнахме да чакаме. Почти изтекоха двете години. Малко преди да изтекат получихме писмо за две момичета – близначки. Бяхме много ентусиазирани, мислехме, че направо ще ги вземем вкъщи, пътьом купихме играчки – големи розови слонове. Когато се срещнахме с децата се оказа, че те са със сериозни увреждания, психически проблеми. Беше много тъжно, защото когато ги видяхме, установихме, че няма да можем да се грижим за тях. След всичко, преживяно до момента, аз си мислех, че няма да имам сили за две деца с проблеми. Прибрахме се разбити.
Подадохме документи отново, за следващия период от две години. И така, ходехме на работа, дните минаваха, животът продължава. Вече бяха минали три години, когато получихме писмото за Алекс.
Когато отидохме в РДСП, социалната работничка ни каза, че сега трябва да отидем до Дома, за да видим детето. Ние двамата се спогледахме. „Какво да го гледаме, няма да го гледаме, кажете какво трябва да направим, за да го вземем!“. Трябваше да посетим нотариус. Не знам точно какво правихме, защото аз се чувствах сякаш съм с родилни мъки.
Когато подписахме всички документи, отидохме в дома. Доведоха го в една стая, уплашен, вдървен. Бях сигурна, че това е моето дете. Докато мине делото ходихме да го виждаме в дома. Когато го взехме, ни казаха, че той се притеснява от нови неща, но след като го качихме в колата, той най-спокойно заспа.
– Кое ви беше най-трудно?
Мина: Докато не бях майка, аз не се срещах с други майки, защото много страдах. Поради тази причина не знаех много за развитието на децата. И в една определена възраст установихме, че Алекс не говори като другите деца. Оказа се, че има дислексия. Той не успя да проговори до 6 годишна възраст. В първи клас сблъсъкът беше много голям, тъй като учителите нямаха идея какво да правят с него. Аз от тогава не работя, защото всеки ден бях викана в училище – „той разваля дисциплината“, „той се върти в клас“ – той беше хиперактивен. До края на 4-ти клас беше много трудно. Ходихме по много центрове за дислексия. Той много страдаше, че не е отличник. Сега е в 7-ми клас, вече е от напредналите ученици и му предстоят матури.
– Кое ви даде сила да не се откажете?
Мина: Никога не съм си го помислила, каквото и да ни се случваше по пътя, а то не беше малко. За миг не ми е минавала тази мисъл през главата. Много се ядосвах: „защо на мен все се случват всички гадости“; „преживях толкова много, за да го имам и сега тази дислексия“. Ядосвах се на дислексията, не на детето. Мразех учителите, мразех съучениците му, мразех дислексията. Но никой не ни обещава, че животът ще е лесен. Това казвам и на Алекс.
– Как във вашето семейство празнувате „щъркелов ден“?
Мина: Не празнуваме този ден, защото беше много трудно да станем едно семейство. Празнуваме рождения ден на Алекс.
– Кой е най-големият урок?
Мина: Никога не се знае каква ситуация ще дойде и ти как ще реагираш. Няма училище за родители. Всеки ден се уча. Мисля, че съм добра майка.
– Мина, какво е твоето послание към другите родители?
Мина: Да не ги е страх от нищо. Ще изживеят страхотни емоции, и хубави и лоши, но когато се събудят сутрин и видят детето си, затова си струва да живеят. Аз съм много благодарна на живота, че станах майка.
– Алекс, кое е твоето послание, към другите осиновени деца?
Алекс: Нищо по-специално, просто са били осиновени. Да не го гледат като нещо специално.
– Ти понякога чувстваш ли се различен?
Алекс: Не.
– Спомняш ли си кога разбра, че си осиновен?
Алекс: Не. Знаех го, казали са ми по някое време, не знам кога точно.
– Мина, вие, кога казахте на Алекс, че е осиновен?
Мина: Веднага, не знам как се случи. Говорих му, разказвах му. Когато минахме обучителния курс, си говорихме с мъжа ми; той категорично смяташе, че не трябва да му казваме. Аз бях убедена, че детето трябва да знае. Помислих си, че ще се наложи да се разведа, за да отгледам детето, защото не исках да крия истината. Защо трябва да го крия, когато целият свят знае, че не съм го родила?
– Алекс, знаеш ли на кого си кръстен?
Алекс: Баща ми казва, че съм кръстен на Александър Велики.
– Харесваш ли си името?
Алекс: Да.
– Ти от какво се интересуваш?
Алекс: От компютри, затова уча толкова за матурите, защото искам да уча такава специалност в Националната търговска гимназия.
– С какво се гордееш?
Алекс: Ще се гордея, ако успея на матурите.
– Кой от двамата ти родители е по-строг?
Алекс: Майка ми. Освен това аз прекарвам повече време с нея и влизаме в спорове за неща, за които мислим различно.
– Твоите родители с какво най-много те дразнят?
Алекс: Най-много се дразня, когато има някакъв спор и те не искат да изслушат моето мнение.
….
Спираме до тук. Останалата част от разговора с Мина и Алекс засега ще оставим извън обществения поглед.
Въпросите задават Екатерина Костова и Илияна Коспартова.
