Разказите от живота на семействата, осиновили деца са уроци, дават енергия, вдъхват вяра, че всичко може да се случи по най-добрия начин, въпреки трудностите.
Днешната среща е с Николина Сарафова. Тя работи в детска градина. Със съпруга ú са осиновили Димо през 2010 г.
Ето и тяхната история:
– Как станахте едно семейство?
– Ние минахме много дълъг път, по простата причина, че аз не се вслушах в това което ми казваха специалистите: че очакванията на осиновителите са много повече от това, което те могат да дадат. Не вярвах, че има родители, които искат да си изберат детето като от каталог на Neckermann. Сега знам и бих искала да го кажа на всички, вслушвайте се в препоръките и съветите на професионалистите.
Много подкрепа срещнах от Отдел „Закрила на детето“. Бях се обезверила в един момент, но срещнах помощ и настояване, че ние трябва да продължим по този път, след като сме тръгнали по него и че всичко ще завърши добре. Както и се случи. На 30.06.2010 г. получихме писмото за сина ни. Нещо страхотно беше, не мога да го опиша с думи. При срещата ни – начинът, по който влезе детето със социалния работник, начинът по който протече самото запознаване и двата месеца след това бяха супер вълнуващи. Винаги ще запомня деня, в който го изписаха от дома и се прибрахме вкъщи като семейство. Тогава започнахме да виждаме всичко около нас красиво.
Димо се появи като вълшебно дете в нашата къща.
Не искам никой да ми казва, че аз съм направила голяма добро. То – доброто – всъщност е взаимно. В семейства, които нямат дете, когато се появи дете, то им дава толкова много и ако родителите не го разбират, няма как да се случат нещата. Ние надграждаме над чистата любов, която ни дава детето. Ни с мъжа ми надградихме тази обич.
– Кога му разказахте, че е осиновен?
– На четвъртия ден от момента, в който станахме едно семейство, моя съседка направи много грозен коментар за биологичната майка на Димо. Много болно ми стана. През сълзи ú казах: „Не искам да изпитваш моята радост, не искам да минаваш през моя път, не искам да разбираш моите чувства, не искам да съжаляваш детето ми. Уважи правото на жената, която е дала живот да се страхува, да има причина…Тази жена е дала живот на моето дете и аз я обичам затова.“ Този разговор приключи. Вечерта, когато се прибрахме, приказката започна да се разказва. Синът ми не можеше да говори, не знаеше какво е осиновяване, но винаги казваше
„Аз съм нониновен и ние сме семейство“.
Родителите трябва да разкажат възможно най-рано. Не бива да живеят в лъжа и да градят отношенията с детето прикривайки истинската история.
– Как празнувате във вашето семейство „щъркелов ден“?
– Ние го празнуваме всяка вечер; за мен всеки ден е дар. Но на 03.09. празнуваме деня на нашето семейство, от този ден сме заедно, нашият специален ден. Събираме се семейството и се почерпваме с хубава вечеря – това е нашият „ден на семейството“. Ние отдавна не говорим за осиновяването, Димо не иска да му се повтаря. Той имаше проблеми в училище с деца, които го обиждаха „ти си изоставен“, той винаги казваше „аз имам родители“. Тогава разбрах, че няма толерантност за осиновените деца, нищо че те са като другите, родени от майка, чакани, обичани.
– Кой е най-големият урок?
– Аз раста с него, аз всеки ден уча. Той вече е в пубертета, аз тази година се уча да приемам думите и поведението му по-спокойно, броя до 10 преди да разговарям с него. Той ме разбира. Всеки ден е голям урок и благодаря за това. Ако трябва да си повторя живота искам само същия мъж и същото дете до мен. Не съжалявам за нищо, не съжалявам, че съм минала през толкова трудности. Преди аз упреквах природата, упреквах всичко, не беше честно аз да плача, а другият да е усмихнат. Тогава разбрах, че всичко е в сърцето. С Димо нашата къща стана дом. Откакто сме семейство тримата, аз много повече благодаря и много повече благославям.
– Какво бихте казали на бъдещите родители?
– Да бъдат истински и да държат на истината. Осиновителите не трябва да бъдат егоисти, децата не са наша собственост, те трябва да си вървят по пътя и да знаят своята история.
Нека ние разкажем на децата нашата приказка, за начина, по който ние сме приели тези деца, как те са влезнали в дома ни и са в сърцата ни за цял живот.
Някой чужд човек, ще каже „вашите нямаха деца и взеха тебе“. Родителят ще каже „аз те чаках, много те исках, избрах те“…
Интервю: Екатерина Костова
