
15 годишната история на КСУДС – Пловдив се гради на стабилни основи – хората от екипа, които обединяват професионалния опит и енергия, превръщайки ги в движещата сила на стремежа за осигуряване на по-добро детство на децата. И днес в екипа на Комплекса работят колеги още от времето на неговото създаване. Своите спомени за началото, както и научените уроци ни разказва Лидия Митева.
Представи се.
– Казвам се Лидия Митева. Работя като социален работник в Звено „Майка и бебе“ от първия ден на създаването на Комплекса за социални услуги за деца и семейства. Преди да започна работа в Комплекса имам повече от 15 години стаж като учител по музика.
Как реши да станеш социален работник?
– По повод 15 годишнината на Комплекса се върнах мислено в тези години. През 2005 г., когато разбрах за набирането на хора за социална работа, моята дъщеря беше на малко повече от година и аз вече мислех, че е време да започна работа. Бях останала без работа като учител, но не само това ме накара да кандидатствам. За мен беше интригуващо, бях слушала от мои приятели, живеещи в чужбина, че там има социални услуги; има социални работници, които се грижат за хора, изпаднали в нужда. И тази работа страшно силно я пожелах. Явих се на конкурс и ме одобриха. Още на интервюто ми казаха, че търсят човек, който да работи в Звено „Майка и бебе“. Аз много се зарадвах, бях уверена, че мога да се занимавам с бебета и малки деца, особено защото дъщеря ми беше бебе и имах опит.
От времето на създаването на Комплекса какво си запомнила?
– Първото нещо, което и до днес си спомням е това, че ни извикаха на 15 септември – предвид моя трудов опит на учителка, за мен този ден е свързан с много вълнение. Беше вълнуващо, неизвестно, донякъде притеснително – всичко това се смесваше в едно, отивайки на първия работен ден. Това се оказа първия ден на едно много дълго и интензивно обучение, което продължи близо 2 месеца. И така бавно и постепенно навлизах в теорията на нещата, с които тепърва щяхме да се занимаваме. Другото, което си спомням е че залата беше пълна с изключително млади хора, и това много ми хареса. Всичко беше много приповдигнато, много ентусиазирано, много увличащо. Днес у мен усмивка предизвиква идеалистичната ми тогава представа с какво ще се занимавам – очаквах едни сладки розовобузи бебенца и едни майки, които са жадни да чуят всеки съвет и всичко така прекрасно ще върви в посока те да станат едни добри родители. След обучението дойдоха и първите случаи. Тогава много бързо разбрах, че нещата не стоят точно така както аз си ги представях. С натрупването на опит научих, че тези момичета – майките, много от тях са израсли в институции, израснали са извън семейството си или пък са отрасли в семейства с проблеми, някои от тях са преживели насилие и работата с тях е огромно предизвикателство. Сега, след 15 години, бих могла да кажа, че няма два еднакви случая. Животът ни изненадва с какви ли не житейски истории и трудности.
Как социалната работа променя живота на хората?
– Това е сложен въпрос. Аз не мога твърдо да заявя, че с моята работа обръщам генерално човешки живот, но съм разбрала, че подкрепата, която оказваме оставя диря у тези, с които работим. Ще дам за пример първия ми случай – днес тази майка живее в общинско жилище в моя квартал. Детето, с което тя беше настанена в Звеното, беше бебе, сега е в 8 клас – едно радостно дете, което тренира футбол. Подкрепата, която това семейство е получило в точния момент има ключова роля за това къде са днес. Не винаги успехът е видим във времето, в което майката и детето са при нас, социалната работа е инвестиция в бъдещето. Спомням си един от най-трудните ни случаи – една майка, която многократно оставяше детето пред вратата на офиса и казваше „не мога да се справя“. Самата тя бе имала много трудна житейска съдба, не познава родителите си, няма подкрепа и още страдания, които не мога да разказвам. Отне много усилия на целия екип на Звеното, за да останат тази майка и нейното дете заедно и да организират живота си. Днес това момче е в 6 клас, а майка му е майка за пример. Тя се справя сама, бори се с живота, грижи се за детето си и му предоставя всичко, каквото е нужно, за да расте то и да се развива. Ние не сме прекъснали контакта с това семейство, тя ни търси, изпраща картички, комуникираме си през социалните мрежи. Тази жена споделя, че ние сме нейните роднини.
Какво те държи в Комплекса 15 години?
– Понякога сама си задавам този въпрос. Комплекса е моето място, приляга ми. Чрез тази работа изпитвам самата себе си, променям себе си, уча се. За 15 години не съм изгубила ентусиазма, с който тръгвам към всеки нов случай, не съм се уморила да го правя. Ако се почувствам изхабена бих сменила попрището. Другото, което ме държи в Комплекса са колегите от екипа.
Какво би казала на новите колеги или на бъдещите?
– Имала съм възможност да им го казвам на живо, на нови колеги, на студенти на стаж – за социалната работа се иска сърце, иска се отвътре да ти дойде това, което е задължително – да се отнасяш с уважение към този срещу теб. Трябва да премериш добре границата между човека в теб и професионалиста. Бих им казала, че социалната работа може би не е работата, от която ще забогатеят финансово, но тя дава много повече, когато я приемеш за своя професия и кауза.