
В края на месеца на ЦРДУ се срещам с Катерина Бояджиева, която разказва за своите впечатления от съвместната работа с екипа на Центъра и представя месенето на хляб като творчески и терапевтичен процес.
– Представете себе си и сдружение „Традиции за бъдеще“.
– Казвам се Катерина Бояджиева, представлявам сдружение „Традиции за бъдеще“, което учредихме 2018 г. като стъпихме на добрите практики на Мрежа „Хлебни къщи“, където аз дълги години се обучавах в техните начини на работа с деца. С някои съмишленици решихме в Пловдив да учредим местно сдружение, което по-лесно да стига до хората, да сме по-разпознаваеми. Основните цели, които сме си поставили са подкрепа и улесняване на развитието на творчеството у децата и младежите; предаване и приемственост на живо културно наследство. Това е изключително важно за нас, защото заедно с творческия процес, ние предаваме знания на децата. Тези знания ги „запалват“ и доразвиват въображението им, отварят им цял един свят назад във времето. Стараем се да опосредстваме информацията, която децата получават от по-възрастното поколение. Стараем се да събираме и да смесваме групите от деца, различни по възраст, интереси, от различни училища и среди, също така да ги смесваме с техните родители. Виждаме, че естественото смесване на деца и родители не винаги се получава вкъщи – не винаги родителят има разбиране за нуждите на детето от творчески процеси и не винаги има времето и спокойствието, за да изслуша детето си и за работи заедно с него, да го придружи докато търси себе си. Опитваме се да изградим нови модели и подходи на обучение в променящото се общество, защото децата се променят, всяко следващо поколение е различно и неговите нужди са различни, средата е различна. С цялата информация, която е около децата, със всички екрани, които дебнат отвсякъде е много лесно те да се подведат и да тръгнат да живеят нечий друг живот. Да следват нечии погрешни модели, когато не им се обърне внимание. Опитваме се чрез нашите творчески процеси да стигаме до децата, до тяхната автентична същност.
– Как се срещнахте с ЦРДУ, в както се изразява партньорството?
– В началото те ни потърсиха. Тъй като сме имали месения на хляб с различни групи от деца на различни места, хората бяха доволни от нашата работа и това ни направи популярни. Основния метод, който използваме е общностни творчески процеси, но специфичното за нас е общностното месене на хляб, козунаци; изработване на сладки; правене на традиционни погачи. Преди няколко години направихме първото събитие с ЦРДУ и видяхме, че можем да бъдем полезни едни на други. Оттогава се търсим взаимно и продължавате тази добра традиция.
– Какво прави месенето на хляб терапевтично и важно за децата, какво им дава този процес?
– Всеки един творчески процес дава много на децата, защото ги затваря в един техен свят, в който те биха могли да изразяват себе си по начина, по който те искат да го изразят. Когато ние правим събития с деца ние поставяме дадена тема за обсъждане, например приятелството или конкретен празник, за който искаме да говорим. Случва се да има деца, които не желаят да разговарят по конкретни въпроси, ние се вслушваме в тях и оставяме тяхното лично пространство, опитваме се да ги изслушаме – каква е тяхната гледна точка, за какво те искат да говорят. Също така не ги притискаме да изработват конкретни продукти. Когато кажем, че темата е Великден, някои от децата не желаят да правят Великденска погача, предпочитат да правят нещо различно – да работят с тестото както се работи с глина. Ние ги стимулираме в тази посока и те започват да творят; правят с тестето различни фигурки, плод на тяхната фантазия. Това ги предразполага, отпускат се, именно защото децата не се чувстват принудени. Стимулираме работата между самите деца. Тези, които могат повече, тези, които са по-сръчни да помагат на тези, които не могат толкова добре да се справят. Виждаме, че това дава много добри резултати в спояването на групата. Също така в месенето на хляб влизат всички сетива. В нашия творчески процес най-хубавото е накрая, когато се изпича дадения продукт, започва да ухае на прясно изпечена храна, което е доказано, че психологически действа на нашия мозък и отключва усещания за уют, празник, нещо приятно и за нещо сигурно. Когато извадим питките, стимулираме децата да ги споделят едни с други, което е изключително важно. Ние минаваме през различни процеси в приготвянето и в месенето на хляба. Като започнем от споделянето на работното пространство и на уредите, които използваме. Учим децата какви уреди използваме, защо ги използваме. Нарочно носим по-малко от тези уреди – не всяко дете има точилка и сито, учим ги да се изчакват, учим ги на търпение – то е изключително важно, защото е от съществено значение и навън в обществото. Когато децата попаднат в група е важно да бъдат толерантни едни към други, да се изчакват. Ние ги стимулираме да се учат едни от други, да наблюдават другия какво прави и също така да се стимулират едни други и взаимно да се поощряват. Когато изяждаме крайния продукт още едно сетиво влиза в роля. Това е едно терапевтично преживяване на децата и за възрастните, които се включват.
– Много от децата, които са насочени да ползват услуги в ЦРДУ, са набелязани като калпазани, имат проблеми с поведението в училище, не се справят с уроците. Какви са вашите впечатления от децата?
– От работата ми с децата в Центъра, наблюденията ми са, че това добри и спокойни деца. Когато ние работим с тях, аз не виждам проблемното дете – аз виждам едно подрастващо дете – търсещо, питащо, творящо, знаещо, можещо – никога досега сме нямали проблеми с нетърпение, ядосване, неприемливо поведение, агресия към друго дете. Ние не виждаме такива прояви, защото в Центъра е предоставена среда и уют, към който децата привикват. Те знаят, че влизайки, това което ги чака е много приятно. Когато се чувстваш добре, спокоен, в безопасност и приет, тогава няма какво да излезе от тебе, което да не е хубаво. Според мен хората трябва да се опитат да избягват етикетите, с които наричат децата. В един момент, когато се залепи етикет на дадено дете, то самото се припознава с него. В един момент детето решава да си го затвърди или да си го отвоюва. Етикетът се превръща в неговата идентичност. Аз мисля, че всяко дете се опитва да се отличи по някакъв начин от групата. В тези моменти ние трябва да даваме добрия пример, да подкрепяме детето с какво би могло да се отличи.
– Какво може да се направи, за да се „извадят“ силните страни на децата и да се преодолее тяхната ниска самооценка от несправянето в училище? Моите колеги казват, че децата са смачкани от усещането, че са неуспешни.
– Аз смятам, че един от големите проблеми е остарелия начин на обучение и усвояване на материала в училище. Това поколение, което расте сега е различно, те са много по-развити, но също така много по-обременени от информация – децата нямат капацитета, който е нужен за да отсеят това, което би могло да им бъде полезно; те са претрупани с информация. Образованието трябва да се осъвремени и от гледна точка на това да се извеждат силните страни на децата, които се затрудняват; да се търсят начини да се покаже на тези деца, че не са глупави. Не всеки може да бъде пълен отличник, не всеки трябва да се стреми към това да покрива дадени критерии, тези критерии може би вече са остарели. Работата на екипа на ЦРДУ успява да покрие тази ниша и да им покаже – „ето вие можете, можете да правите това и това, можете толкова много други неща“. Творчеството отключва в съзнанието на децата, че те могат. Резултатите, изработените артикули са доказателството. Творческият процес не е индивидуален, той е съ-творчески – младежите са събрани на едно място, те творят, те си говорят, обсъждат, помагат си, споделят и това води до обмен на идеи, до раждането на нови идеи и пр. Именно това е едно от богатства на ЦРДУ – тази среда, която е предоставена на децата и ги предразполага взаимно да си помагат. Тази работа е огромна инвестиция, резултатите от всички усилия на екипа на ЦРДУ и външните партньори (като нас) ще се видят след време.
– Тези съвременни деца, израснали в дигиталния свят сред иновациите, които ни заобикалят, вълнуват ли се от традициите?
– Вълнуват се, защото за тях това е нещо ново и различно, нещо което можеш да пипнеш. Когато правиш хляб, можеш да го оформиш както ти пожелаеш. Древните традиции и древното наследство може да се представят по интересен и завладяващ за децата начин – чрез приказки, разкази, осъвременено – чрез фентъзи романите. Месенето е един магичен процес, и когато се представи като магия тогава става още по-интересно за децата. Говорим си в древността как нашите прадеди са възприемали целия процес по правене на хляб, как се е носила мълчана вода, какви са били традициите, колко силен е трябвало да бъде човек, за да измеси големи количества тесто, да са опече в една фурна, как са се слагали печатите за хляб. Запалили сме много деца за месене на хляб. И им е много приятно да го споделят с връстниците си.
– Какво бихте препоръчали на екипа на ЦРДУ?
– Аз съм възхитена от тяхната работа и ми се иска да се опитаме да правим още интересни неща ЗАЕДНО. Да ги организираме в интересна среда, извън Центъра, да го правим в комбинация с други институции и други деца, да обогатим още повече заниманията. Да използваме целия ентусиазъм на хората от екипа на Центъра и на външните партньори, за да измислим още по-интересни неща и да ги осъществим.
– Какви биха били бъдещите планове?
– Надявам се, да имаме възможност да събираме групи деца и да работим, да правим събития. Тези дни ми попадна един цитат „Тъй като ние като деца вероятно не сме имали перфектни отношения с родители си, нашите деца са вторият шанс, който имаме, за да изградим по-добри отношения родител-дете.“ Моят апел към всички родители е да обърнат внимание на децата си и да усетят смисъл. Когато не могат да се справят, да си го признаят и да потърсят помощ. Родителите трябва да спрат притесняват да търсят помощ. Има места където ще получат реална подкрепа и ЦРДУ е едно от тях.
Интервю: Екатерина Костова