През декември Георги става на 18 години и напуска Центъра за настаняване от семеен тип, като се отправя смело по пътя на самостоятелния живот на възрастните. Той има големи планове и е силно мотивиран да ги осъществи, а екипът на КСУДС му пожелава успех и остава вратата на къщата отворена за бъдещи срещи, подкрепа и споделени емоции. Георги разказва за своите преживявания в ЦНСТ в следното интервю.
– Би ли споделил свои мисли, чувства, вълнения от това, че ставаш пълнолетен?
– Донякъде ми е хубаво, донякъде не. Хубаво ми е, защото вече съм пълнолетен, мога да правя много повече неща, отколкото преди. Да изляза от Дома хем е хубаво, хем ми е малко тъжно, защото тук пораснах. Досега всяка вечер се прибирам тук, смеем се, говорим си, гледаме телевизия; свикнал съм със социалните, мога да си говоря свободно с всеки, приели са ме и аз съм ги приел. Сега това ще се промени.
– Кое те кара да се чувстваш уверен да направиш тази крачка и да отидеш да живееш сам?
– Идва момент в който си казваш, че вече е време да се справяш сам, самостоятелно да започнеш живота си. Сега се прибирам и питам „г-жо Ваня ще ми дадете ли джобните, ще ми дадете ли вечерята и т. н.?“ Дойде време да отворя нова страница. Разбира се, затварям една страница, ЦНСТ-то е голяма страница от моя живот, това e старта на живота ми и възпитанието ми. Как и къде съм започнал – това сигурно ще го разказвам и на децата си някой ден.
– Какво ти даде ЦНСТ-то?
– Ако не бях тук, мога да си представя къде щях да бъда – на много по-лошо място. Направих много грешки като малък. Тук хората ме научиха да не ги повтарям. Възпитаха ме как да се вържа с хората около мен, в къщата и навън; да преценявам кой е добър за моята среда и кой не. Това му трябва на едно дете, което расте – някои да го научи кое как да прави. Защото, когато си изградил грозно навици, после няма кой да те търпи.
– Как го осъзна това, защо малко млади хора като теб успяват да го осъзнаят?
– Осъзнах го. Мислил съм, правих си равносметка какъв съм бил преди и какъв съм сега. Имал съм много изкушения, много пориви да правя бели. Изтърпял съм много наказания.
– Когато си бил много ядосан на наказанията, кое ти помагаше да ги приемеш и да ги спазваш?
– Аз не ги приемах, няма как да приемеш наказанията, няма как да кажа „прави са“. Дори и да са прави социалните, няма да признаеш, че са прави; винаги ще държиш на твоето. Така че просто ги изтърпявах.
– Как съчетаваш ходенето на работа вече 4 години с училището, с режима в къщата?
– Съчетавам режима в къщата с другите неща като разчитам на подкрепата на социалните работници и на ръководителя – беше г-н Мишо, сега е г-жа Ваня – взаимно се разбираме – например те ми позволяват да се прибера малко по-късно в къщата, за да мога да съчетавам нещата. Не ме притискат и да трябва да избирам кое ми е приоритет и другото да отпадне. За да съчетая всичко ми помага екипът на ЦНСТ.
– Сега ти си в 12-ти клас, ще завършиш ли успешно?
– Със сигурност. Това е най-важното за мен в момента.
– Ще бъдеш абитуриент, ще споделиш ли този празник с децата и екипа в къщата?
– Естествено, аз с хората тук ако не го споделя, няма с кой. Навън нямам с кой да го споделя.
– След това какви са ти плановете?
– Ще работя нещо, не в автомивката – това е работа, която е за ученици, временна работа.
– Какво ще работиш?
– Сигурно в някоя фабрика. Мисля да запиша медицина, дано да ми се получат нещата.
– Ти си един от младежите, с които екипът на Комплекса много се гордее, как си усещал тази гордост? Чувствал ли си, че хората тук се гордеят с теб?
– Да. Те са ми го показвали. Това ми е давало увереност, било е мотивиращо.
– Какво ще разказваш в бъдеще за този етап от твоя живот?
– Зависи каква е темата. Тук има и драма, и комедия. Много моменти. Ако става дума за нещо негативно, мога да дам пример кое как се е случвало и какви са последствията. Ако е нещо хубаво, ще разкажа някоя смешна история от дома.
– Разкажи ни някоя хубава история.
– Лагерите са много хубава история. На последните два не дойдох, трябваше да работя и да спестявам пари. Лагерите са най-забавната история, отиваме всички заедно, игри, ядене, плуване, лагерен огън, това е живот, така може човек да изкара 100 години.
– Кога ти е било най-трудно тук?
– Мисля, че най-трудно е в началото, когато влизаш в дома, докато свикнеш с 15 деца, с екипа, с правилата. Всеки е с различен характер, трябва да се отнасяш с него по различен начин.
– Кое ти помогна да преодолееш тези трудности?
– В началото беше много трудно; много наказания съм „изял“, много воля ми трябваше, за да се адаптирам. Но всеки път се опитвах да надграждам себе си.
– Какво мислиш, че е добре да се промени тук, за да се чувстват децата по-добре?
– Нищо. Нищо не трябва да се променя. Правилата държат децата дисциплинирани и по-възпитани. Правилата възпитават, ако например децата се научат по цял ден да стоят на дивана и да си играят на телефоните, много по-трудно ще им е в бъдеще.
– Какво е твоето послание към децата, които остават в къщата?
– Да слушат социалните и да не се пробват да лъжат, защото всичко се разбира, няма скрито-покрито. Да слушат хората тук, защото всичко, което те правят е за добро. Дори понякога и социалните да грешат, тук няма кой да те поведе по кривия път. Тук по-скоро може да вървиш направо, отколкото да потънеш. Някои деца, които не слушаха социалните, ръководителите, и други хора /учители, полицаи/ не стигнаха на хубаво място.
– Какво би казал на света?
– Хората да си променят нагласата за децата от домовете, защото те си мислят, че ние сме различни от техните деца, може би по-лоши, но истината е, че понякога ние сме по-нормални.
