Елена Лесова – на 3-ти декември си задавам въпроса „Как е възможно едно общество да създава толкова трудности на хора, които имат нужда от подкрепа?“

През 1992 г. ООН обявява 3-ти декември за международен ден на хората с увреждания и призовава държавите да отбелязват този ден и да поставят на дневен ред въпроси и проблеми, свързани с качеството на живота на хората със затруднения. 

Екипът на КСУДС – Пловдив работи с деца със специални потребности от създаването на Комплекса през 2005 г. и ежедневно подкрепя деца и техните семейства да преодоляват предизвикателствата.
Днес по тези теми разговарям с Елена Лесова, която е рехабилитатор, част от екипа на Центъра за социална рехабилитация и интеграция на деца със специални потребности.

Представи се.

– Казвам се Елена Лесова и съм на 42 години. През съзнателната част от живота си винаги съм се интересувала от това как можеш да помогнеш на едно тяло да се чувства в хармониен баланс и да изпитва щастие от здравето си. Завършила съм кинезитерапия във Русенския университет; имам 15-годишен клиничен опит в болнична среда; завършила съм психология в Търновския университет – психологията е плюс към моята работа, използвам като метод и средство, за да стигна „по-дълбоко“ и да разбера защо едно тяло страда. По тази причина се интересувам и от холистични методи на лечение, методи които разглеждат тялото, душата и духа като едно цяло, а не като отделни, независими една от другата части.

Поводът да си говорим днес е денят 3-ти декември, който е обявен от ООН за международен ден на хората с увреждания. Основна цел на този ден е да повдигне теми, свързани с ефективна промяна в условията на живот. И в този ред на мисли и стремеж към промяна на нагласите, не е ли време да спрем да използваме думата „увреждания“?

– Винаги съм търсила как можем да заменим едни думи, които носят негативен заряд и ги класифицираме като диагноза, рамка, печат. В нашето общество като кажеш човек с увреждания, хората си представят именно човек, който няма възможности и който тежи на обществото и близките си. Думата увреждане за мен реално не съществува, хората с увреждания са хора със специфични нужди, развиват се по техния начин, с техния ритъм и с техните условия, които дали божественото или самата природа е задала, това е техния свят. И всички ние, които се наричаме нормални трябва да разберем, че няма нормално и ненормално – всеки е индивидуален, различен, сам за себе си. Представата за увреда е в мисленето на нас „нормалните“ хора. Думата, с която бих заменила „увреждания“, е „специален, магичен“. Когато работя с деца с т. нар. увреждания ги наричам „вълшебни, специални, магични“ – това са думите, които бих искала да употребяваме за тях. Но, като че ли, би било най-добре да ги наричаме нормални.

Как да се пренастроим така че да виждаме възможностите, а не ограниченията?

– Като променим собствения си мироглед за нас самите. Причината да виждаме ограниченията в другите, са самите наши ограничения, нежеланието или невъзможността да премахнем ограниченията в нас самите. Ако ние виждаме само перспективи, само успешни крачки, тогава ще можем да виждаме, че няма ограничения, а има различно темпо, с което се правят успешните крачки в правилната посока.

Как рехабилитацията подкрепя децата?

– Рехабилитацията при специалните деца е комплекса работа защото в повечето случаи тя е част от един по-сложен процес, свързан със социализацията на детето и адаптацията му на първо място в семейството. Защото за едно семейство, едно специално дете първоначално е шок, независимо от любовта, с която е създадено и родено. След това е ред на адаптация на по-широк кръг роднини и след това възприемане от страна на общество. Рехабилитацията подпомага дейността на социалния работник и всеки друг специалист в подкрепа на детето – логопед, психолог и пр. Това го казвам, защото смятам че в нашето общество, във всяка една сфера има страхотни звена обаче те не комуникират помежду си. Затова смятам че рехабилитацията трябва да свързва всички звена, когато се работи с едно специално дете. От гледна точка чисто на рехабилитацията, целта ни е да направим детето колкото може по-самостоятелно, да му създадем навици, с които то да може добре да се адаптира към околната среда, да може да изгради своята индивидуалност, а не за се чувства подчинено и зависимо от околните. Да му създадем чрез рехабилитацията увереност, че може да се справя с обстановката, която го обкръжава и света, който го очаква в бъдеще.

Ако ти правиш политиките в тази сфера, кои ще са първите действия, които ще предприемешq за да се променят условията, в които живеят хората със затруднения?

– Бих дала много информация. Бих искала всички да видят и, ако е възможно, реално да поживеят в условията, в които живеят хората със специални потребности и предизвикателствата на които са подложени. Има една поговорка „не питай старило, питай патило“. Ако всички, които декларират подкрепа за хората със затруднения и го правят само на думи, попаднат в ситуации от ежедневието на тези семейства, според мен биха променили гледните си точки не само на теория, но и на практика. Бих създала възможност още изначало съзнанието, което се формира у всички ни да бъде съзнание на равнопоставеност. Как би станало това – може би с подходяща интеграция на специалните хора сред нас, повече комуникация с тях, създаване на повече материални условия, за да могат те да се интегрират към нас „нормалните“ и ние към тях.

Какво те мотивира да работиш с децата със специални потребности?

– Допреди няколко години децата със специални потребности ги приемах като част от работата ми. После стана така, че най-добрата ми приятелка роди дете със специални нужди. И всичко това, през което тя мина и продължава да минава, ме кара да се чудя: как е възможно едно общество да създава толкова трудности на хора, които имат нужда от подкрепа. А би трябвало да ги подкрепи и да им даде възможност да се чувстват свободни, да се чувстват значими и можещи, да им даде увереност че могат да бъдат самостоятелни и да не бъдат в тежест на никой. Именно това ме мотивира да работя с децата, за да можем да извлечем максимално най-доброто от всяко едно дете. За да му дадем възможност то да съществува нормално в нашия свят и в своето семейство. И да дава своя принос. Защото една голяма част от децата със специални нужди са физически обременени, физически различни, но интелектуално и емоционално са изключително по-зрели и по-развити от всички нас останалите, които си мислим че сме нещо повече.

Какво е твоето послание към родителите на специални деца!

– Обичайте себе си, обичайте вашите вълшебни деца, защото те са тук за да ни научат.

Споделете: