Срещам се с Йорданка Попова, ръководител на Център за настаняване от семеен тип „Детска къща“, която ще ни разкаже за този симпатичен малък групов дом и за своята работа в него.
– Дани, сподели от колко време работиш тук. Харесва ли ти работата? Кое е най-голямото предизвикателство?
– Работя в „Детска къща“ вече четвърта година, първоначално бях социален работник, сега съм ръководител. Много си харесвам работата. А предизвикателства има всеки ден – по-малки и по-големи.
– Какво ти дава работата?
– Удовлетворение. Ако не ми даваше удовлетворение, сигурно нямаше да издържа да работя тук толкова време. Има много тежки дни. Удовлетворението от свършената работа е това, което ми дава сили да дойда и на другия ден.
– Какви са измеренията на удовлетворението?
– Радостта на децата. Това че си свършил нещо полезно, свързано с живота им. Например, че си завел едно дете на преглед при лекар, може и да не ви се вярва, но тук идват деца, които не са водени при лекар-специалист, от който имат нужда. Скоро дойде едно дете, което има изписана рецепта за очила, която е от преди три години и очилата не са закупени от родителите.
– Какво всъщност е ЦНСТ „Детска къща“?
– Едно голямо семейство.
– Защо има такива Центрове?
– За да има по-добри места (от това, което им се предлага понякога в семейството), на които децата да растат.
– Ти (и останалите колеги, които работят тук) хем си на работа, хем си семейството на тези деца, как постигаш този баланс между лично и професионално?
– Трудно е. Не знам дали мога да го обясня. Получава се с опита и времето. Много е важно да се спазват границите и правилата. Случвало се е колеги, които не умеят да пазят граници, да се налага да напуснат, защото не се справят. Правилата са важни както за служителите, така и за децата. Те са за всички и спазването им е от съществено значение. Спазвайки правилата, служителите дават личен пример.
– В едно семейство, в най-общия случай, двама възрастни се грижат за две-три деца. В ЦНСТ обикновено 2-3 са служителите на смяна и те се грижат за 15 деца. Как се справят хората от екипа с тази „неравнопоставеност на силите“?
– Понякога се справяме, понякога не толкова. Понякога се налага да се скараш, да напомняш правилата. Друг път се гордееш и си тръгваш от смяна удовлетворен.
– Как протича ежедневието на децата в Къщата?
– Има режим, има ежедневни дейности, които са характерни за всеки дом и семейство. Децата се включват в готвенето, питат и искат да помагат, приятно им е. Всички деца ходят на детска градина или училище. Имат и много допълнителни занимания. Сега участват в един проект на Къща за музикални вълшебства „Дивизи“. Участват и в други събития, творчески ателиета празници. Понякога мисля, че имат твърде много ангажименти, но те винаги намират енергия и сили за всичко и това им харесва.
– Видях , че на стените са закачени много грамоти, благодарствени писма от различни участия в проекти и събития. Какви са постиженията на децата? Карат ли те да се гордееш с тях?
– Аз почти всеки ден се гордея с тях. Когато излизаме, когато ги водим на училище, когато бяхме на море, сравнявам поведението им с това на другите деца и много често виждам, че нашите са по-дисциплинирани, по-възпитани, говорят на „Вие“, когато разговарят с непознат или с някой по-възрастен. Много пъти това е правило впечатление на околните. Грижат се един за друг. Най-горда бях, когато на последния концерт ги гледах на сцената заедно със симфоничния оркестър и те се справяха добре.
Както вече споменах, децата участват в творческите ателиета на ЦРДУ, където се изработват различни предмети, картички, мартенички, които се продават благотворително. По този начин със своя труд, те сами допринасят за част от средствата, които са необходими за летните лагери. Това също ме кара да се гордея с тях.
– Разчита ли екипът на подкрепата на партньори, съмишленици, дарители? Колко е важна тази подкрепа, когато наличните ресурси не са достатъчни?
– Именно с такава подкрепа успяваме да осигурим летни лагери на море и планина, почивки и забавления – виенско колело, ледена пързалка всяка зима, аквапарк всяко лято. Получаваме много подкрепа от партньори и дарители и аз благодаря на всеки, който е съпричастен към нашата кауза.
– Кое е най-важното, което обществеността трябва да знае за ЦНСТ?
– Децата, за които се грижим не са с нищо по-различни от всички останали деца. Ще го кажа на жаргон: те не са тъпи, не са крадци, не са кретени, не са такива, за каквито всички ги мислят. Повечето хора бягат от тях все едно, че са заразно болни.
И пак се сещам за концертите на „Дивизи“. С две от момчетата бяхме на конкурс; там присъстваха родителите на другите деца-участници, те много се радваха на нашите момчета, аплодираха и викаха все едно подкрепят своите деца. За мен това означава, че при срещите с тях са ги опознали, приели са ги и искрено им се радват.
Децата заслужават най-добрата грижа, като всяко дете. Заслужават да ходят на музикални уроци, на уроци по рисуване и да не им се слагат етикети преди да бъдат опознати. Да, те имат трески за дялане, всеки от нас има. Ние тук се приемаме такива каквито сме, и с хубавото, и с лошото. Бих искала и извън Къщата да е така!
Интервю: Екатерина Костова
