Иванка Попова е ръководител на ЦНСТ „Майка Тереза“. Младежите, които живеят в този център я наричат госпожа Ванче и често пъти я чакат на вратата на центъра, за да споделят своите вълнения и притеснения.
В следващия разговор тя ще сподели какво е да живееш и да работиш тук.
– От колко време работиш в ЦНСТ „Майка Тереза“?
– Четвърта година. Първо идвах на практика от университета. После с доброволците на БЧК подготвяхме едно представление с децата. След това кандидатствах за обявено свободно място и станах социален работник.
– Защо си избра тази работа?
– След средното образование учих икономика; когато завърших бях сигурна, че това не е за мен. Работих разни други неща, не бях сигурна с какво искам да се занимавам. Една приятелка беше записала „Социална педагогика“ и по нейни разкази ми хареса това, което учи и това, с което може да се занимава в бъдеще. Затова реших и аз да кандидатствам. В последствие, когато започнах да се обучавам, реших, че това е моето. Малко късно, но намерих това, което ми харесва да работя.
– Не е тайна, че тази работа понякога е много тежка, на теб кое ти дава сили да идваш всеки ден?
– Понякога екипът, понякога хлапетата. В моменти, когато ми идва да зарежа всичко и си казвам „писна ми, не мога повече“, децата усещат и правят някакви дребни жестове, с които ме карат да си кажа „заслужава си да продължа да се боря и да остана да работя“.
– Защо децата попадат тук? Какви са причините?
– Със сигурност причините не са в децата. Причините са в начина, по който им се е стекъл животът. Понякога родителите имат съвсем различни представи за отглеждането на едно дете и очакванията какво точно трябва да бъде тяхното детето се разминават с реалността, което предизвиква непреодолими кризи. Понякога децата се отглеждат в неподходящи условия и им се случват неприемливи неща.
Чувала съм следните обяснения от родители: „Тя излиза с момчета и не се прибира до 8 часа, това е голям проблем.“ „Всичко беше наред, когато беше малка, откакто излиза с приятели започнаха проблемите.“ „Той постоянно прави каквото си иска и не ме слуша.“ „Той иска да играе на компютъра и отказва да излиза на разходка с баба си и нейните приятелки.“ „Аз правя всичко за него, всичко му купувам, каквото пожелае, а той не ме слуша и изпада в криза, когато не му угодя.“
Има хора, които не се справят с родителската роля. Когато възрастният не може да постави граници и правила и когато не може да даде нужното внимание на детето си, то започва да си го търси по различни начини.
Някои деца са жертви на насилие.
Също така има тенденция в ЦНСТ да се настаняват осиновени деца. Това е голям проблем и тема, която трябва да се обсъжда в широк формат и на различни нива.
– Ти сега за колко младежи си в ролята на родител?
– За 12, от днес 13.
– Кое е най-важното качество, което трябва да притежава човек, за да бъде успешен като заместващ родител – социален работник в ЦНСТ?
– Да има уважение. Когато показваш уважение към останалите, децата го оценяват и се учат на това и те да уважават другите. И към родителите на децата трябва да се подхожда с уважение, въпреки всичко. Подхождайки с уважение към родителите, ти даваш пример и на техните деца.
Децата са ядосани, че не са вкъщи, а са тук, понякога говорят лоши неща за родителите си, но в крайна сметка родителят си е родител, без значение какъв е, те си го обичат и си е техен родител. Въпреки че в някакъв момент се е наложило да дойдат да живеят тук, децата си обичат родителите и страдат от това, че са далече от тях.
– Кога се гордееш с младежите? Има ли такива ситуации, в които се гордееш с тях?
– Най-много се гордея с тях, когато показват подкрепа един към друг, когато си помагат. Те, като всички деца имат ситуации помежду си, когато си противоречат, заяждат се и пр., но в момента, в който някой има нужда от помощ, те са първите, които си помагат. Младежите, които скоро навършиха 18 години и напуснаха къщата продължават да контактуват помежду си навън, да излизат заедно, да се виждат. Тук си създават общност и са едно семейство. А когато излезеш навън и нямаш много на кой да разчиташ, ти се връщаш към тези, с които си живял. Помагат си и след напускането на „Майка Тереза“.
– Когато напускат Центъра, младежите готови ли са за живота навън?
– Те са нетърпеливи, ама не са много готови. Като се сблъскат с реалността, хем им е хубаво, хем в същото време осъзнават много неща, който сме им говорили, но докато не минат през тези трудности и предизвикателства, те не могат да ги осъзнаят и за ги разберат.
Успехът им зависи от това, какво искат да вземат, какво им „влиза в главата“ докато са тук, какво искат да научат и как искат да протече животът им. Има младежи, които работят, намират си квартира и си изграждат свой дом и живот. Изглеждат добре, доволни са от живота си, харесва им това, с което са занимават. Има други, които също харесват, това което правят, въпреки че ние не бихме го определили като успешно, но тяхната гледна точка е друга. Имам конкретен пример за едно момче, вече млад мъж – той все още е жив, не е влезнал в затвора, справя се с живота по някакъв начин, добре е, не работи и се занимава с неща, които не е хубаво да се занимава човек, но е жив и здрав.
– Как децата приемат това, че живеят в ЦНСТ? Притесняват ли се да го кажат на приятелите и съучениците си?
– Някои не изпитват притеснение от това, други се притесняват. Например едно момче се притеснява, какво ще си помисли, момичето, с което скоро се е запознал като ú каже къде живее.
Тези притеснения не са без основание. Ще споделя една случка от последните дни. Младежите всеки ден си пазаруват от един павилион наблизо – купуват си напитки, захарни изделия и пр.
Онзи ден като отиват продавача им казва „вие вчера ми откраднахте от тук две безалкохолни, аз имам доказателства“. Когато социалният работник е отишъл да говори с този човек, се оказало, че охранителните камери не са насочени към хладилниците с напитки и няма запис, на който се вижда кой е взел безалкохолните. Въпреки това, позицията на собственика е „те са децата от дома, няма кой друг да е освен те“.
Сигурна съм, че нашите деца нямат нищо общо с този случай, те са редовни клиенти на този магазин, имат достатъчно джобни пари, за да си купят неща. Освен това, ние обикновено знаем, когато някой е склонен да краде и в момента в къщата няма такъв.
– Какво е твоето послание към хората, които са негативно настроени и реагират по този начин?
– Тези деца, не са с нищо по-различни от всички други деца, просто не живеят в семействата си. Те имат същите потребности, изпитват същите емоции, същите страхове, притесняват се на изпит. Харесват някой или не го харесват. Заслужават грижа и имат право на доверие.
Интервю: Екатерина Костова
