В продължение на срещата ми с Наско, който след като завърши средното си образование, напусна ЦНСТ „Майка Тереза“, днес се срещам с ръководителя на този център, госпожа Иванка Попова, за да поговорим за това как екипът подкрепя младите хора, настанени в услугата, как ги подготвя за живота извън защитената среда и какви са основните предизвикателства в този процес.
Екатерина: Кога според теб започва подготовката на един младеж за самостоятелен живот – няколко месеца преди напускането на ЦНСТ или много по-рано?
Иванка: Подготовката започва от момента, в който дойдат тук. Голяма част от децата, които са тук в момента, идват от „Детска къща“. Разговорът с тях е почти винаги един и същ. „Тук е мястото, на което вече порастваш и започваш да се учиш да правиш нещата сам, за да можеш да излезеш от тук подготвен, за да се справиш с живота сам.“ Учат се да пускат пералня, да си подреждат личните вещи, да отидат до магазина. Всички го приемат за нещо досадно. Но ако се създадат тези навици още тук, от момента в който са тук, то ще им е по-лесно живота.
Аз им давам задачи, делегирам им отговорности, за да имат самочувствието, че могат да се справят – да подреди кухнята, да помогне на дежурния на смяна да сготви. Така се развиват умения, които ще им трябват, когато напуснат Къщата. Дори това да кажеш на някой: „Аз съм сигурна, че ще се справиш“ е много важно.
Екатерина: Ако трябва да оцениш готовността на младежите да се справят сами по скала от 1 до 10, каква оценка би поставила и защо?
Иванка: След като опознаем децата, ние се фокусираме върху слабите им страни и се опитваме да наблягаме и да развиваме умения в съответната посока или да говорим за превенция. Нещата не винаги се случват по най-добрия начин.
Виждаш някакви силни страни, мотивираш, работиш по тях, но в крайна сметка какво ще приеме младежа отсреща, как ще го ползва, това зависи от него.
Опитът показва, че можеш да видиш доколко са подготвени, едва когато излязат от Къщата и се сблъскат с реалността.
Екатерина: Кои са най-често срещаните трудности, с които се сблъскват младите хора след напускане на социалната услуга?
Иванка: Голяма част от тях бързат да пораснат, да излязат от тук, защото вече са големи и искат свобода, искат едно и друго. Обаче осъзнават, че свободата е свързана с много, много отговорности, чак когато я получат.
Това, че искаме от тях да са отговорни спрямо училището, спрямо своите ангажименти, спрямо поддържането на личните си вещи и т.н. им се струва тежко. Но, когато излязат от Къщата, разбират колко още по-тежко е, когато никой не те кара да го правиш и всичко ще зависи от теб. Когато го преживеят наистина, едва тогава успяват да си дадат реална сметка.
Екатерина: Някои младежи успяват да изградят стабилен и независим живот, а други изпадат в затруднения. Какво според теб прави разликата между тези две групи?
Иванка: Не знам. Истината е, че всеки се справя по някакъв начин. Връщам се отново на един пример, който много пъти съм казвала. Това е Иван. Ние очаквахме, че в момента, в който той излезе от „Майка Тереза“, ще се озове в затвор. Но вече няколко години по-късно, той е намерил неговия начин за справяне, неговия път, жив и здрав е. Това може би не е животът, който ние смятаме за добър, но е неговият.
Има една група младежи, които се справят. И една група, които не се справят. Обаче всеки от тях полага усилията да се оправи, да не се предава.
Ето друг пример. Симеон. Той остана на улицата. Живя при приятел две седмици. Започна работа на различни места. Но не се отказа.
Аз съм оптимист.
Екатерина: Ако разполагахте с необходимия ресурс и възможност за промяна, каква нова услуга или програма бихте създали за младежите след напускане на ЦНСТ?
Иванка: Нашата идея е да се направи един апартамент, дори сме имали постъпки в тази насока, които към момента са на пауза. Един апартамент, в който от 16-18 до 20 годишна възраст, да живеят младежите, да има социален работник само нощна смяна. Да стават сутрин, да имат ангажимента да ходят на училище, да имат някакъв определен бюджет, с който да се справят сами. Мисля, че това е добър вариант, при който могат да добият по-голяма представа за това какъв е животът навън. Ще дам за пример Поля, тя е живяла в такъв апартамент от 16 годишна и към днешна дата е пример, за млад човек, който се справя с живота след институцията.
Екатерина: До каква степен държавата, общината, работодателите и образователните институции споделят отговорността за успешната реализация на тези млади хора?
Иванка: Когато някой се справя успешно и е добре, всички се хвалят с него. Ако нещата не вървят добре, започват обвиненията и „прехвърлянето на топки“.
Има проблеми във системата и това не е тайна. Работата е много, а често пъти няма достатъчно хора, които да работят. Иска ми се да имаме възможност и време за по-задълбочени срещи и обсъждания на случаите с колегите от Отделите за „Закрила на детето“. Иска ми се да имаме по-добра комуникация с екипите в училищата.
Всички младежи, които са в 11-ти клас или навършили определени години и искат, ги записваме в бюрото по труда. За някои от тях това е възможност да придобият увереност, че могат да работят и да се справят.
По отношение на работодателите мога да кажа, че проявяват разбиране. Но изборът на работа, която могат да намерят нашите деца е ограничен – Хепи, Макдоналдс, други заведения, автомивки. Освен това, когато ходят на училище и след това на работа, младежите са наистина много уморени, в един момент това се отразява и на справянето с училище и на възможността ние да работим ефективно с тях. Те искат да работят, защото им се иска да имат по-голяма сума за джобни пари, 46 евро на месец не са достатъчни за вече пораснали младежи. Добре е да имат и някакви спестени пари. Всеки си има касичка „инвестиция в бъдещето“, които ги отварят, когато дойде време да напуснат Къщата.
Екатерина: Ако днес пред теб стои министърът на труда и социалната политика и ти даде една минута, кое е най-важното нещо, което би поискала да се промени за младежите, напускащи социалните услуги?
Иванка: Бих искала да се промени бавното случване на нещата, бюрокрацията, финансите.
Базата ни е стара, ние искаме да създадем уют на децата, искаме да приемат това място като свой дом, да имат достатъчно лично пространство. Отне ни две години да направим ремонт на баните, защото процедурите, които трябва да се спазят са тромави.
Бих поискала по-високи суми за джобните на децата и по-високи заплати за служителите, защото това ще ни даде възможност да предложим по-добри условия на труд и да задържим екип.
Екатерина: Започнахме с Наско. Нека да завършим с Наско. След десет години как би искала да изглежда неговата историята и на всички младежи, които днес растат в ЦНСТ?
Иванка: Бих искала да е осъществил плановете, мечтите си, да е щастлив и да е доволен от това, което е направил през тези десет години и да се чувства добре. Пожелавам го и на всички останали.
* Имената на младежите, споменати в разговора са променени.
Интервю: Екатерина Костова
