„Следи в следата“ – така се казва сборникът с разкази, който събира 20 истории на хора, чийто живот е преплетен с Комплекса за социални услуги за деца и семейства. Негов автор е писателката и журналист Екатерина Костова, чиято професионална история също е свързана с комплекса: отразявала е откриването му, създавала е репортажи по конкретни случаи и филми за неговите кампании. „В тази книга всяка прилика с лица, събития и места не е случайна“, пише още на първата страница в книгата. В нея само един от разказите е с променени имена на героите, защото сюжетът му води читателя в Синята стая за изслушване на непълнолетни, жертва или свидетели на престъпления.
Следвайки сценария, написан от живота, тази книга разказва изцяло документални истории за деца и семейства в нужда от помощ и за тези, които са им помогнали. „20 истории за 20 години е всъщност вратата, през която ви каня да надникнем заедно в света на споделеното добро, каквото за мен лично е Комплексът за социални услуги за деца и семейства в Пловдив“, пише Екатерина Костова.
И както животът е неин съавтор в тази книга, така върху корицата ѝ е част от стената в Центъра за настаняване от семеен тип „Майка Тереза“. На нея са отпечатъците от ръце на младежите там и дърво, което сами са нарисували. Това са следите в голямата следа, която оставя Комплексът в историята на всеки, докоснал се до него. И общата в историята на социалните услуги в Пловдив.
Може да закупите книгата като се свържете с екипа на КСУДС Пловдив. Цената и е 20 лв. Това е още един начин да подкрепите каузите на Комплекса.
След изчерпване на първоначалния тираж, половината от коричната ú цена издателство К ПР 1 (KeepReading) ще дари на КСУДС Пловдив за неговите нужди и каузи.
„Момиченцето стоеше на кълбо в стаята. За миг. После, сякаш някой натисна пружина в него, подскочи, засили се и се блъсна в стената. След това в другата, в третата, четвъртата. Оттласкваше се и се хвърляше с главата напред, като че там, където се удряше, срещаше гума. Когато се умори, започна да рита. Малките му крачета стигаха малко над пода, но яростта, с която удряха, можеше да разруши стени. Като обходи всички в стаята, застана в центъра ѝ, отпусна рамене и почти се срути на земята.
В съседната стая майка му стискаше здраво главата си, прехапала устни, а риданията ѝ се давеха в гърлото и избухваха в гърдите ѝ. Плачът я изгаряше отвътре, но навън не излизаше нито звук.
– Така ми каза психологът Цветелина Цветкова. „Затваряш се в стаята, тя не трябва да те вижда да плачеш. Ще плачеш сама. Тя ще се удря и в един момент ще спре“.
Тя е Ваня. А картината с нея ми рисува майка ѝ Жени Атанасова години след като и тя, и дъщеря ѝ са я оставили в миналото. Толкова назад, че не искат да си спомнят дали някога наистина се е случвала, или са я сънували.
Срещам Жени в Градската градина, за да събудя кошмара ѝ. Съгласила се е, защото знае, че и в други семейства има подобни проблеми. И да им каже, че са преодолими. Но в годините, когато дъщеричката ѝ се блъска яростно в стените, самата тя не го е вярвала и се е чувствала в безизходица – без да знае как да се справи, за да спаси и нея, и по-голямата ѝ сестричка, и себе си.“
